• Предишна
• 1 of 2
• Следваща

И така – войната започна. Което едва ли е повод да се радваме. Никаква война – колкото и справедлива да е – не може да бъда повод за радост. Може да бъде само плод на необходимост и повод за равносметка.

Може би трябва да си зададем неизбежния въпрос: докъде сме се докарали, щом в 21 век обезумели диктатори избиват собствените си народи – и единственият шанс за тяхната защита минава по пътя на войната. Това означава, че човечеството не е научило нищо от кървавите уроци на ХХ век. И че можем да се усъмним в това дали действително сме излезли от пещерата. Формално може би да: не само че ходим на два крака, но сме на път и да съсипем собствената си планета. В духовния – сиреч в реалния смисъл на думата обаче: не. След като пътят и на просперитета, и на реда минава през това – да грабнеш тоягата.

Войните рядко започват навреме. Тази започна късно. ООН и Съвета за сигурност твърде дълго се туткаха и кумиха, докато се решат. Лошото е, че всеки миг от това туткане се измерва с избити хора. И още – това забавяне означава удължаване на войната – защото едно е да се справиш с един диктатор, натикан в миша дупка от собствения си народ, а друго е да укротяваш бесовете му, когато с помощта на наемници е смазал бунта в почти цялата страна.

В същото време едва ли някой някога се е съмнявал, че тази война е неизбежна. Дори ако си представим хипотезата, че военната намеса се беше забавила и Кадафи би победил окончателно – в крайна сметка тя пак щеше да се състои. Защото иначе как биха се развили нещата? Може би световните лидери биха общували с него на една маса, биха се прегръщали и биха гледали шатрата му в своите столици? Може би биха купували нефт от него, докато той избива хиляди политически затворници само за една нощ?

Не. Времето за такова престъпно лицемерие мина. Казвам “престъпно” – защото точно такова беше търпението на цивилизовения свят към Кадафи, неговия рекетьорски режим и неговите терористични подвизи. Всички знаеха за какво става дума; всички знаеха, че в Либия са потъпкани всякакви човешки свободи – но всички си мълчаха. И не само си мълчаха, ами сключваха мърляви сделки – като тази с взривилия самолета над Локърби атентатор. Защо? Много просто – заради нефта.

Не че този фактор не е в сила и сега. Изприказваха се много приказки за странната френска активност в тази война, чийто реален инициатор бе френският президент Саркози. Това е нещо като състезание – на всички им е ясно, че Либия ще продължи да произвежда нефт и след Кадафи. Саркози просто имаше дързостта да бъде пръв – докато другите още умуваха дали пък нещата няма да се разрешат от само себе си. Поради което сега е култов герой за либийците – и следователно е такъв и за следващата власт, която ще сключва следващите нефтени концесии. Останалите могат да духат супата.

Къде е България в тази ситуация, в която всички бяха изправени пред избор? Разноезична и неуверена – както винаги. Което е, меко казано, малко неуместно, предвид позорната либийска акция със спин-аферата срещу страната ни – и страданията, които изтърпяха българските медицински сестри. Още преди няколко дни Бойко Борисов изтрепа рибата, като каза, че няма как да защитаваме либийските бунтовници, защото сред тях били именно мъчителите на сестрите (имаше предвид, разбира се, дезертиралия либийски министър на правосъдието).

Тази абсурдна трактовка на събитията очевидно се отрази и на последвалите официални изявления, които бяха предпазливи до безличие – и най-вече се изразяваха с декларации, че България нямало да участва в конфликта с военна мощ, а само с хуманитарна помощ. Дребната подробност е, че никой не е поискал от нас да участваме с военна мощ – просто защото се знае, че нямаме годна за подобен тип операции. Но можеше поне простичко да кажем, че ще участваме с каквото можем – и че подкрепяме военните действия в Либия, защото са справедливи – и защото в цивилизования свят нито един диктатор не може да си позволи безнакакзано да избива народа си.

Последното обаче не е докрай вярно. Има със сигурност поне още един диктатор, който избива безнаказано народа си. Ако не целия, то поне една етнически обособена част от него. Казва се Владимир Путин. Няма практически никаква разлика между неговия едноличен режим и този на Кадафи. Когато чеченците се разбунтуваха и поискаха независимост, той постъпи с тях по начин, доста по-кървав от този, на която сега сме свидетели. По-точно казано – изби към една четвърт от тях.

Не е случайно, разбира се, че Русия беше между въздържалите се при вземането на решение за военна намеса в Съвета за сигурност, че изрази “съжаления” за случващото се и декларира неучастие – но все пак не си позволи да блокира решението. Очевидно и там съзнават, че времето на този тип диктатури е изтекло. Не е ясно обаче дали и доколко самият Путин съзнава, че приликата между него и Кадафи е прекалено натрапчива. Той е диктатор от същия тип и заслужава същата участ. И най-вероятно някой ден ще си получи заслуженото.

Имаше доста голяма и разнообразна гама от лицемерие в реакциите по повод Либия – както и в реакциите спрямо последния развой на събитията там. Един от върховете обаче несъмнено принадлежи на българският псевдопрезидент Георги Първанов. Същият например заяви, че “истинският международен натиск е закъснял не с 2 или 3 седмици, а с години”. Странно: защо ли не сме забелязали каква беше неговата лична реакция през тези пропилени години? Да е възразил по някакъв начин срещу безчинствата на този режим? Да е избягвал всякакви нездравословни от морална гледна точка контакти с “бясното куче” Кадафи?

Вижте впрочем снимката – тя говори достатъчно ясно за моралната хигиена на г-н Първанов

Едвин Сугарев

www.svobodata.com